На 13 март вечерта почина патриарх Неофит. Разбира се кончината на духовния глава на българската църква е трагично събитие за целия народ. И националният траур, който бе обявен също бе логичното му следствие. И оттук започнаха инвенциите на местната власт в Русе, довели до перипетиите на международния фестивал “Мартенски музикални дни”.
По програма той трябваше да започне на 15 март с творба, която, оказа се, никога не е изпълнявана на фестивала, въпреки огромната си популярност. От няколко години диригентът Емил Табаков, директорът на фестивала Ива Чавдарова и директорът на училището по изкуствата Мария Дуканова подготвят изпълнението на Реквием от Верди с Фестивалния оркестър, формиран от бивши възпитаници на училището, които идват от цял свят. Тази година дойдоха от 18 държави (с лични средства). Към тях се присъедини и хорът, съставен и подготвен от Стелияна Димштрова-Хернани и солистите Радостина Николаева (тя замести Красимира Стоянова, която се разболя), Виолета Радомирска, Милен Божков и Деян Вачков.
Обявяването на националния траур провали откриването на фестивала. Защото кметът на Русе реши, че началото на един фестивал за класическа музика, при това с реквием, е проява на неуважение към паметта на патриарха и неспазване на националната директива. Въпреки че произведението е заупокойна меса, създадена по повод смъртта на писателя Алесандро Мандзони и че не съществува никакво съмнение за всеки човек с елементарна обща култура за какъв тип музикално послание става дума. Освен това един бърз поглед, една консултация с колеги, не с началници, за степента на мерките в другите градове на страната в тези два траурни дни щеше да покаже, че в спирането на културни събития се провежда разумна селекция. Всички пиеси и концерти, които бяха на сериозна тематика бяха изпълнени, както е било предвидено – пред публика – с необходимото уважение към трагичното събитие, сполетяло страната. Но там решенията са взимани от друга категория хора – без паника и страх от упреци.
И така публичното изпълнение на Реквиема бе буквално забранено. И след това нелепо решение всички музиканти, които участваха в колосалното творение решиха да го изпълнят – без публика. С концертните си дрехи, с цялата тържественост, която изисква траурът, но също и с цялото уважение към фестивала, към диригента си Емил Табаков, към огромния труд, който са положили. Изпълнението бе записано от всеотдайния екип на Българското национално радио Сава Лавсов, Константин Драмалиев, Лъчезар Михайлов и Ивайло Младенов, също бе заснето и от местна телевизия. И така музикантите почетоха по най-адекватния, най-подходящия начин живота и делото на патриарх Неофит, който, както се знае, е бил дълги години русенски митрополит. И който бе ангелогласен певец и музикант, човек със забележителна култура.
Свириха вдъхновено, с удивително смирение, като мисионери, обединени от музиката и от чувството за заедност. Бях между неколцината в залата и до края не ме напусна една мисъл: колко сами сме ние, класическите музиканти в тази държава и как трябва да опитаме да сме все повече заедно, за да отстояваме каузата на високата естетика, на т. нар. сериозна музика, да заявяваме позиция, така както направиха прекрасните музиканти от Русенския фестивален оркестър и от хора, солистите и диригента им. Решението да се облекат с концертните си дрехи, да пристигнат в залата – започнаха в 18 ч.- и да изсвирят в съкровена отдаденост тази композиция, макар и на празна зала бе, според мен, тяхната форма и на протест срещу абсурдната забрана.
Тя засегна и втория концерт – на 16 март, на немски състав със съвременна музика с много сериозна тематика. Достатъчно е да цитирам едно от заглавията – “От болка и скръб”. Според мен нямаше никаква нужда да се съобщава на артистите да не идват, да се премахва концертът, на който щяхме да присъстваме и на световната премиера на творбата на известния български композитор Божидар Спасов “Песента на Саламандъра”, а както пише композиторът: “…саламандърът е бил използван като символ на разрушение и прераждане. Но също се разглежда като неразрушима субстанция и философски камък… Саламандърът продължава да живее и в най-страшния пожар, дори когато песента му едва се долавя.”
И така фестивалът всъщност започна на 17 март със соловия рецитал на цигуларя Светлин Русев поради заболяването на пианистката Йоръм Сон. Да, серията на злополуките продължи и с нейното разболяване. Но във всяка злополука се крие сполука – и тази приказка е подходяща за случая. Светлин мигновено сътвори соловата си програма и съобщи ведро на журналистите, че това е първият му солов фестивален рецитал. Поднесе на публиката стилен микс от творби на Бах (Първа соната и Шакона), Изаи (Втора и трета соната), Андре Жоливе – Pour que l’image devienne symbole (За да се превърне образът в символ) и малко познатия тук бразилец Флаусино Родригес до Вале (Два от Характеристичните концертни прелюди) Лекотата, с която свири и общува с публиката си е само негова. Със завладяваща звукова култура, преведе слушателите през един универсум на подвижност и устойчивост, създаде констелационна възможност за преживяването й – интимно, стилово изваяно и същевременно с впечатляващи предложения в прочита на познатите текстове на Бах и Изаи. Предложи освободено от условности музициране и с видимо удоволствие от възможната взаимност приближи притаилата дъх публика към богатата усамотеност на музикалното случване.
Камерният концерт на следващата вечер (18.03.) срещна Светлин Русев с дългогодишната негова партньорка, пианистката Елена Розанова и с виолончелиста Алексей Шадрин, който дебютира на фестивалната сцена. Бяха подредили програма, която компенсира отсъствието на заболелите Красимира Стоянова и Йоръм Сон. Програма, в която доминираха романтичните гласове на Рахманинов – Романс и Вокализ за цигулка и пиано, Дворжак (Клавирно трио “Думки”), Чайковски с Пеццо Капричиозо за чело и пиано и която предложи различни инструментални конфигурации, към които добавиха Пет пиеси за цигулка и чело от Рейнголд Глиер. Вдъхновението им се предаде на публиката, съставена от сериозни меломани, които се показаха като изключително отзивчиви към романтичния почерк и които бяха много, много щастливи да чуят играта на сливане и диференциране, на агогическо въображение, съчетано със съвършено изразена дисциплина на фразата, на тембровата игра като основен фактор в драматургичното развитие, както и на множественото приложение на тоналните идеи. Вечер, която очерта един от многото образи на камерността и означи високото равнище на фестивала.